В цялата старобългарска литература има само три похвални слова за Св. Димитър Солунски. І. Св. Климент Охридски – от ІХв.(най-вероятно от този век) – Хв. ІІ. Григорий Цамблак ХІV – ХV в.; ІІІ. от Димитър Кантакузин (ХV в.).
Св. Димитър е изключително популярен и почитан особено на Балканите (в Солун). Ако изхождаме от Методиевия канон за Св. Димитър, той е покровител и застъпник на Св. Братя и те го почитат изключително много. Неслучайно, житиеписецът на Св. Методий отбелязва, че Библейският превод завършва именно на празника на Св. Димитър (който едва ли е бил толкова честван в Западната църква) и агиогероят въздава литургична прослава на светеца.[1] Почитта към св. Димитър преминава и у Кирило-Методиевите ученици. Св. Климентовото слово за Св. Димитър е сред сигурните произведения на автора, засвидетелствано с името му в наслова на текст: “Климента епископа похвала святому и славному Христову мученику и победоносцу Димитрию мироточцу”.[2]
Св. Димитър живее през втората половина III и началото на IV в. при император Диоклетиан и съуправителя му Максимилиан (286-305, 307-310). Заема чин на проконсул на града. Заради християнската вяра е хвърлен от Максимилиан в тъмница.[3] При император Галерий Св. Димитър изповядал своето християнство и бил убит с копие. Мощите му се запазили и по-късно били преместени в храм, посветен на негово име. Заради чудотворната му сила Св. Димитър бил почитан като покровител на гр. Солун от вражески набези. По-късно култът му се разпространява широко на Балканите[4] и се свързва с няколко владетелски династии, включително и династията на Асеневци. За мироточивите му мощи се говори в паметници от Х в.[5]
Уводът започва с едно въведително изречение. Използва се характерната за Св. Климент светлинна образност (светлият празник – светло озарява). Прави се паралел, в който светецът, благодарение на неговата вяра и любов се сравнява с „Христов войн”. Житието и похвалата не са биография! Житието предава пътя на една личност към обожението (светостта), има за цел да даде на християните парадигмата за подражание, като първообразът на живота на светеца винаги е Христос. Похвалното слово подбира най-ярките моменти от този път към светостта. Словото възхвалява и възпява кончината, подвизите или мъченичеството на даден светец. То дава пример за подражание.
В основата на “биографичната” част са главните моменти от мъчението на светеца, в които са вплетени библейски и литературни топоси, представящи светостта, а същевременно са характерни за творчеството на Св. Климент Охридски.
· Доброплодна лоза... с духовна сладост – образ, свързан с Евангелския текст – „ Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е Лозарят (Йоан15:1)”. доброплодната лоза – мъченикът, уподобен на Христос!
· Лилия – светостта като благоуханен крин. Тук лилията е символ на телесна и душевна чистота, на непорочност, на девственост. Библейският образ на лилията се среща в Песен на песните, Премъдрост на Иисус син Сирахов.[6] Св. Климент употребява същия топос и по отношение на мъченическия подвиг на св. 40 мъченици: “Озарявани от неговата светлина и украсени с велика красота, те разцъфнаха с особена вяра като благоуханни лилии, напоявани изобилно с росата на Пресветия Дух”.[7]
· Блестеше като ангел – метафизическото значение на светлината, светлината като Божия енергия, играеща роля за обожението на човека.
Именно това са епитетите, които изграждат представата за светостта. Светецът в подвига си следва Новия Адам. Пълнеж на композицията представлява поучението, което авторът влага в устата на своя агиогерой. Този похват не е чужд на агиографията и риториката. Много често в композицията на мъченическите жития и похвали се вмъкват цели защитни речи, които агиогероите произнасят в защита на вярата, или като поучение към присъстващите християни и езичници. (срв. по–късно при патр. Евтимий Търновски. Похвално слово за Св. Йоан Поливотски – защита на иконопочитанието; Похвалното слово за Св. Неделя – наставление във вярата). В случая поучението е насочено срещу неверните царе и езичеството. Призовава към твърдост във вярата. Изобличава се идолопоклонството. Втората част от поучението – разглежда Божия промисъл към човечеството, Боговъплъщението и изкупителното дело на Господ Иисус Христос: “Той не можа да гледа как човешкият род се е поробил на бесовете и поради това, като сведе ниско небесата, слезе, приемайки плът от светата Дева, и обновявайки човешката природа, уподоби се на нас... Той благоволи да претърпи разпятие и смърт заради нас, като умъртви нашите прегрешения.” ).
Поучението се свързва с разказа за мъченическия подвиг чрез няколко акламации ( „С такива поуки, като наставляваше всички във вярата, свети Димитър ставаше още по-светъл и сияеше с духовната си сила повече от слънцето. Такива са поуките на този богогласен език! Такава е и неизразимата му отзивчива душа!”). Биографичната част завършва с мъченическата кончина на Св. Нестор и Св. Димитър.
След кратък преход следва похвалната част, която е изградена като период от хайретизми – „Радвай се!”. Химноподобните стихове напомнят литургичната прослава на светеца и същевременно създават празнично настроение – духовна радост. Стиховете са изпълнени с характерните за Св.Климент светлинни образи, които подчертават светостта и обожението на светеца, тъй като светлината е нетварна Божия енергия.
- светлозарно слънце – греховен мрак. (антитеза)
- незалязваща заря
- пресветли мъчениче; пресветъл подвиг
- горещ застъпник
- вечно бликащ извор
- твърда основа
Словото завършва с кратка молитва („И така, ти, пречестни страдалецо за Христа, Димитре, помоли се усърдно за нас, които чествуваме твоята смърт с вяра и любов, като измолиш милост и прощение за греховете ни. Защити ни от всички страдания и беди, та запазвани здрави чрез твоите молитви, да прославяме името на пречистата и светата, и животворяща Троица — Отца и Сина, и Светия Дух сега и всякога, и във всички векове. Амин!”).
Темата за мъченичеството за вярата става актуална отново през ХІV в., когато османските турци завладяват почти напълно Балканите. Тогава е пролята изключително много християнска кръв за вярата. Жертвите са толкова много, а перото на писателите мълчи. На Балканите е разрушена държавността, църковния и обществения строй. Няма кой да опише и прослави подвига на всички тези незнайни мъченици за вярата, чиито имена е съдено на потънат в забвение, но стоят като чиста жертва пред Бога. Да се пише за древен мъченик, просиял на Балканите, и оставил неизличими следи във византийската и славянската литература, химнографията, църковната архитектура и иконографията, е може би един от начините да се отбележи големия подвиг на незнайните мъченици, твърди в своята вяра в Христа. Това правят двама балкански (славянски) писатели, последователи на Търновската книжовна школа, в края на ХІV и през ХV в. – Григорий Цамблак[8] и Димитър Кантакузин.
Григорий е от прочутата търновска фамилия Цамблак. Той е творец както на нашата родна стара литература, така и на сръбската и руската. Живее през втората половина на ХІV в. (+ 1420 г. в Киев). Отначало учи при Св. патр. Евтимий, а по-късно отива на Атон и в Константинопол, където продължава образованието си. Остава на служба при константинополския патриарх. В края на ХІV в. Григорий е в Сърбия и е игумен на един от най-прочутите сръбски манастири – Дечани. През 1401 г. е изпратен от Константинопол в Молдова. През 1406 г. отива в Москва при митр. Киприян, който според някои изследователи му е роднина. През 1409 г. е игумен на Плинаирския манастир. През 1414 г. става Киевски митрополит и участва на събора в Констанца. Сред най-ярките му произведения е Похвално слово за Евтимий, Мъчение на Св. Йоан Нови Белиградски, Разказ за пренасяне мощите на Св. Петка, Житие на Св. крал Стефан Дечански и др.[9] Самият Григорий преживява несгодите на “мъченичеството” – без родина, без столица, без подкрепата на своя учител.
Похвалното слово за Св. Димитър е написано в духа и възприетите панигирични традиции на Търновската книжовна школа. По тема и най-общ начин на изложение словото се включва в активизираната през ХІV и ХV век гръко-славянска традиция за възхвала на Св. Димитър Солунски. Произведението в общи линии отговаря на наложената по-рано схема в творбите за светеца, които наблягат повече на поучителната част, като обикновено авторите им избират един мотив, който развиват и “подплатяват” с примери от живота на Св. Димитър. В случая при словото на Григорий Цамблак мотивът е за смъртта, която вече не е страшна за хората след въплъщението на Богочовека, Който вкусва смърт заради тях и по този начин потъпква смъртта.[10]
Ако съпоставим текста на словото с по-ранната византийска традиция, а също и с по-ранните старобългарски творби (Похвалното слово от Св. Климент Охридски), ще установим, че няма преки заемки и взаимовръзка.[11] Тъпкова-Заимова обръща внимание на факта, че авторът не взема страна по въпроса чий закрилник е Св.Димитър – на българите или византийците. Този факт се обяснява с настъпилите в края на ХІV в. политически промени на Балканите. В период, когато мохамеданството е вече в настъпление, Цамблак отдава почит на един прочут светец, чийто култ е от вселенско значение за Църквата. Той оставя и похвала за Св. Георги. Може би именно затова в неговото слово не се съдържа и разказ за чудесата. По този начин неговото слово поддържа общохристиянската сплотеност, и, същевременно, не накърнява народностното чувство на своите съвременници.
В композиционно отношение център на словото е диалогът между светеца и мъчителя и разказът за мъчението на Св. Димитър и младия Нестор. В началото на словото има кратко портретно описание на агиогероя: “Той се учуди, като гледаше мъжа, и се удивяваше на цялата му премъдрост, а именно на походката му, словата му, на обноските, и на ръста, и на стоежа му, хвалейки го за чина му”. В мъченическите жития и похв. слова винаги се подчертава и физическата красота на героя. “Разказът” за мъченичеството е силно емоционален и изключително драматичен. Ефектът се засилва от библейските сравнения за подвига на Нестор: “...Заболява го душата, стяга му се сърцето, възнегодува за беззаконията на нечестивите и се стреми да бъде като Моисей, Финес, Илия, Петър... Ревността на юношата беше подобна на ревността на онези светци... Той не убива египтянина като Моисей, нито като Финеес прободе Замврий с нечестивата жена, нито като Илия изкла непреподобните свещеници..., но низложи и съкруши самата глава на идолското беснование... ” При срещата на Нестор и Св. Димитър има като че ли градация на напрежението, което впечатление се създава от глаголите “втурва се”, “пада”, “моли”, “укрепва”, “излиза”, “изповядва”, и др.
В края на словото има обособена кратка похвална част. Ефектът се постига чрез възклицания: “О, язви...”, “О, прелест...”, “О, ребра...” Съдържат се и характерните за похвалите глаголи: “хваля”..., “облажавам” и др.
Третото похвално слово, посветено на Св. Димитър,[12] се появява през ХV в. из под перото на видния книжовник, последовател на традициите на Търновската книжовна школа. Димитър Кантакузин (втората половина на ХV в.). е писател, принадлежащ към виден византийски род, който е засвидетелстван от ХІ в. и от който произхождат византийските деспоти, военоначалници и дори един император. За Димитър Кантакузин се смята, че е пославянчен потомък на Андроник Кантакузин или е свързан по роднинска линия с Ирина Кантакузина, съпруга на сръбския деспот Георги. Вероятно Димитър Кантакузин е брат на Яни Кантакузин, управител на Ново Бърдо, чието семейство е унищожено от Мохамед ІІ през 1477 г. В предисловието на Владислав Граматик към Загребския панигирик от 1469 г., писан в Жеглиговския манастир, за Димитър Кантакузин се говори като за „господар”, поръчал и платил ръкописа. Връзката на писателя с Жеглиговския манастир се доказва и от посланието му до доместика Исай. В края на ХV в. е засвидетелствана личност с името Димитър Кантакузин по Черноморското крайбрежие, в един ръкопис от Лондон също се среща това име, но тези данни не дават основание за яснота върху по-късната съдба на писателя. Вероятно след унищожаването на рода на Яни Кантакузин Димитър Кантакузин емигрира. Литературното му творчество изразява настроенията и стремежите на балканската интелегенция през ХV в. – търсенето на причината за разгрома на балканските страни, усещането за лична и обществена вина. Пише на славянски език, а не на гръцки. В жанрово отношение творчеството му е разнообразно[13]. - похвални слова, свързани с общохристиянски светци (Св. Димитър Солунски и Св. Николай Мирликийски), издържани в традициите на Евтимиевата литературна школа, макар че личи и познаване на ораторската проза на Св. Климент Охридски; Житие с малка похвала на Св. Иван Рилски; Служба за Св. Иван Рилски. – Последните две творби са показателни за връзката на Димитър Кантакузин с Рилския манастир. Те са създадени по настояване на манастирското братство във връзка с новия празник – Пренасяне мощите на Св. Иван Рилски в манастира. Житието е образец на търновския житийно–панегиричен жанр и на стила „плетение словес”. В него се откриват и разсъждения на автора за причините, за гибелта на балканските християнски държави. Службата на Св. Иван Рилски съдържа акростих, в който се чете името на автора, а по композиция следва търновските образци; Молитва към Св. Богородица – Откровена лична изповед на греховете, примесена с надежда за спасение. Общото чувство е породено от трагичната съдба на Кантакузиновия род и на Православието изобщо. Същите мисли и настроения се откриват, макар и в друга жанрова форма, в Послание но доместика Исай.
С Похвално слово за Св. Димитър Димитър Кантакузин следва плодотворна тематична линия, свързана с имената на бележити представители на старобългарската литература, като славянския първоучител Св. Методий, Св. Климент Охридски, Григорий Цамблак. Както показват проучванията от последно време, творбата свидетелства за „пряко школуване у Св. Климент Охридски”. Същевременно в начина, по който чрез асоциации осъществява връзка със съвременната действителност, Димитър Кантакузин се учи от опита на Търновската книжовна школа.
Похвалното слово значително се различава от предходната традиция (Св. Климент Охридски и Григорий Цамблак). Авторът вероятно е познавал произведението на Св. Климент Охридски – на някои места – има идейна близост, но пък двете произведения изключително много се различават във формално отношение. На Кантакузин вероятно не му е било известно Похвално слово на Григорий Цамблак ( двете слова нямат почти никакви допирни точки).
Докато Св. Климент въвежда в темата с едно изречение, Димитър Кантакузин съставя обширен риторичен увод – в духа на произведенията на Търновската книжовна школа. Уводът има ключово значение. Фразата е натоварена, с много епитети, отклонения, отговаря на стила „плетение словес”.
Уводът е адресиран към Еклисията – Христовото тяло, събрало се в Евхаристийно общение на този ден, за да прослави паметта, да съ-преживее и да съ-участва в подвига на Христовия мъченик. Реципиентите – това е Христовото паство, което се бори с тлението и смъртта и копнее за нетленното и небесното.
Втората част на увода е “химн” – възхвала на Господ Иисус Христос: „ И така, ела, християнско множество и Христови чада на Църквата, та всички заедно да възпеем днес нашият Бог с благодарствено пеене, възхваляващо светломъченика”. Химноподобните похвали напомнят както текстове от Псалтира, така и древни образци на химнографията: Дивен Бог во святыхъ Своих, Бог израилев”(Пс.88), „Бог прославляем в совете святыхъ” (Пс.88:6), Химна на Св.Амвросий Медиолански „Тебе Бога хвалим” или Великото славословие.
Уводът е конкретно адресиран към Логоса – („О, Божествено Слово и Повелителю на всички, Който ни създаде достойни, недостойни и скверни за този всечестен твой угодник”). Текстът напомня началния тропар на първа песен от каноните за светци, където по традиция химнописецът отправя молитва към Логоса да му даде „слово пространно”, за да възхвали достойно Божия угодник – „ Дай ни заради Твоята милост възможност за похвала и подобаващо слово в нашите отвързани уста, за да похвалим великия сред мъчениците твой страдалец и непобедим войн, всечестния Димитър!”,”Като посадено дърво при изтичаща вода, според пророка, израстна много красиво...”.
Образът на светеца се въвежда с цитат от Пс. 1 - библейски топос за праведност и святост. В началото на биографичната част авторът набляга на това, че светецът е избран от майчина утроба: „Из утробата на майката, избрано пребивалище на духа, се роди прекрасният Божий последовател”.(срв. прор. Самуил, 1 Цар. 2 гл.; Йоан Кръстител – Лук. 1). Светецът расне като „благоуханен крин сред тръни” и проповядва, поучава. Ако сравним тематиката на неговите поучения, с инкорпорираното от Св.Климент поучение, ще видим, че Кантакузиновото е почти преразказ на Климентовото. При Кантакузин историческата обстановка, в която живее светецът, е представена много драматично, с изключително силно въздействие: „Надявам се, любезно мнозинство,...че не е известно на ония от вас, които макар и малко, са вещи в книжнината, какви злини се вършеха тогава по земята от онези многобожници или по-точно да река от безбожниците! И колко неописуеми страдания се нанесоха на вярващите в Бога и в Божия Син Христос! Различни и разнообразни,... промушвания и на колове набучвания, рязане с ножове, давене във вода, в огън хвърляни... А кой ще разкаже за онези, на които имота разграбиха или в тъмница хвърлиха, или някои от членовете им отрязаха? Но прочее, доблестно търпяха всички, които заради Христа понесоха тези злочестини, въоръжени с вярата на Божии мъченици.”
Вероятно авторът е съпричастен на темата за мъченията и страданията за Христа, тъй като е изключително актуална за ХV в., когато държавността на Балканите е унищожена и кръвта на мъчениците за вярата се лее навсякъде и няма дори кой да опише техния подвиг. В тези събития масово виждат края на света (срв. други произвидения на Д. Кантакузин – молитва към Пресвета Богородица и Житие с малка похвала за Св. Иван Рилски). В центъра на биографичната част е представено самото мъчение на Св. Димитър, в което се подчертава копнежът и жаждата на светеца към Бога, според думите на Апостола – „ Кой ще ще ни разлъчи от любовта Христова?!” – „ Както еленът се стреми към водните извори, така и моята душа се стреми към тебе, Боже! Устреми се моята душа към силния и живия Бог! Кога ще отида и ще се явя пред Лицето Божие? И готово е моето сърце, Боже, готово е моето сърце!”. – (Пс. 41:2,3 и Пс.107:2).
Тези слова минали през вековете и достигнали до нас не са загубили своя огън. Те запалват в сърцето на всеки, който ги слуша пламъка на вярата и любовта към нашия Създател, почит към подвига на мъченика отдал живота си за Христа и пораждат искренно желание да му подражава. Изпълват с надежда, че Бог ще прояви Своята сила в нашата немощ, ще помогне да преминем през изпитанията и трудностите на живота. Макар и различни по форма, похвалните слова не си противоречат, а това ни показва, безпределността и необхватността на словото. То носи печата на своя автор и отразява неговите чувства. Живо слово, оживотворено от духа на писателя, носещо живот в писанието.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Св. Климент Охридски – Слова и поучения. Прев. съст. и ред. архим. Атанасий Бончев. С., 1970
2. Петканова, Д. Българска средновековна литература. В.Т., 2001.
3. Петканова, Д. Димитър Кантакузин. – Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. В.Т., 2003.
4. Петканова, Д. Средновековна литературна символика. С., 2000.
5. Стара българска литература. т. ІІ, Ораторска проза. Съст. и ред. Л. Грашева. С., 1982.
6. Тъпкова-Заимова, В. Празнично слово за св. Димитър от Григорий Цамблак. – Търновска книжовна школа. 3. Григорий Цамблак. Живот и творчество. С., 1984.
7. Тържество на Словото. Съст. и ред. Кл. Иванова и Св.Николова. С., 1995.
[1] Срв. текста на Методиевото житие – Тържество на Словото. Съст. и ред. Кл. Иванова и Св. Николова. С., 1995, с. 165. Похвалното слово за Св. Димитър Солунски от Димитър Кантакузин е известно по три преписа, публикувани от Боню Ангелов, Тахиаос, Георги Данчев
[2] Вж. Св. Климент Охридски – Слова и поучения. Прев. съст. и ред. архим. Атанасий Бончев. С., 1970, с. 67; Словото е публикувано на старобългарски в т. І от “Климент Охридски. Събрани съчинения”.
[3] Вж. Тържество на Словото..., с. 131-132.
[4] Климентовото Похвално слово за св. Димитър не е намерило ранно и широко разпространение в България. То се помества в панигирици (сборници главно със слова в календарен ред) и чети-минеи (сборници със слова и жития в календарен ред) предимно в руски преписи. Познато е в около 25 преписа от XV в. насам. Има следните издания: Великие четьи минеи. Октябрь, дни 19-31. СПб, 1880, кол. 1920-1924 (издание по руски препис от XVI в. в т.нар. Макариеви чети-минеи); Антоний, архим. Памятники древнеболгарской проповеднической письменности. Православный собеседник, 1881, кн. 3, 358-361; Климент Охридски. Цит. съч. I, 221-237 (с коментар и археографией сведения за всички преписи) – Срв. Тържество на Словото..., с. 132.
[5] Вж. Пак там.
[6] Вж. Петканова, Д. Средновековна литературна символика. С., 2000, с. 112-113.
[7] Тържество на Словото... с. 75.
[8] Словото за Св. Димитър Солунски от Григорий Цамблак е известно по над 40 преписа. Издадено е във Великите Макариевски чети-минеи и е преведено на новобългарски от В. Тъпкова-Заимова.
[9] Срв. Петканова, Д. Григорий Цамблак. – Старобългарска литература. Енциклопедичен речник.В. Т., 2003.
[10] Стара българска литература. Т. ІІ. Ораторска проза. Съст. и ред. Л. Грашева. С., 1982, с. 354-355.
[11] Тъпкова-Заимова, В. Похвално слово за св. Димитър от Григорий Цамблак. – Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. ...., с. 137-138.
[12] Похвалното слово за Св. Димитър Солунски от Димитър Кантакузин е известно по три преписа, публикувани от Боню Ангелов, Тахиаос, Георги Данчев.
[13] Петканова, Д. Димитър Кантакузин. – Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. В.Т., 2003.
Няма коментари:
Публикуване на коментар