ИСТОРИЯ НА НОВОЗАВЕТНАТА ЕПОХА

1.Въведителен и темпорален характер на предмета.Определение.

1.1. Времето,епохата на Новия Завет са предмет на внимание тук. Когато говорим за време не разбираме само годините в които е живял Иисус Христос и апостолите.Тази епоха започва много години преди Новия завет и завършва много години след него.Епохата преди Александър Македонски се нарича класически, а след него елинистически. Епохата преди Иисус Христос се нарича юдейска.

Началото на юдейската епоха се поставя от Макаквейското въстание, други казват, че от елинистичния период, трети казват, че е от Вавилонския плен, четвърти разрушението на Йерусалим (или след Пождество Христово) или въстанието на Баркохбар (135г.сл.Хр.).

Нашата гледна точка ще бъде, че юдаизмът започва се оформя през периода на Вавилонския плен, корените му намираме в преходната епоха, в която не говорим за юдеи, а за изрилтяни.

Жителите на Древна Палестина и областите и, преди Вавилонския плен се наричат израилтяни, а след него – юдеи.

1.2. Баркохбар. Факт е, че в периода преди това въстание юдеите били в по-малка степен съсредоточени в Палестина. След 135 г. Юдеите се разпръсват по всички страни на тогавашния римски свят и загубват всякакво гражданско и държавно съществуване и придобиват такова приблизително 1800 години  по-късно /през 1947г./ се основава държавата Израил.

Юдаизма продължава да съществува след 135г. и до ден днешен. Ще се съсредоточим  върху историята на древните юдеи и ще се разграничим от по-късния, средновековния или съвременния. Както западните изследвания приключват преди Рождество Христово именно годината в която римляните завладяват последната крепост Коринт.

/история на юдаизма или история на епохата на Иисус Христос. Марар и история, нашия предмет не спада към историческия клас на богословието, а към тълкувателния. Неговата цел не е историческа, а тълкувателна – осмисляне на събитията.

В Новия Завет се споменават исторически събития, лица, институции, религиозни празници. Ако всички те се разглеждат в контекста на тълкуванието на НЗ от пъвата страница, отва би довело до загубата на свъзаната интерпретация. От друга страна те биха били известни фрагментарно, а не принципно.

Историята на времето на НЗ, която предава в хронологичен ред историческите събития и в систематичен план културата, социалната, религиозната, политическата и т.н. рамкан аНЗ е необходима предпоставказа разбирането на НЗ. Не е възможно да съществува обяснение, интерпретация на събитие описано в НЗ без цялостно познаване на сведенията, които дава историята на времето на НЗ. Самата история има съобразно място вътре в НЗ.

НЗ не е идеология, не е идея, НЗ свидетелства за събитие, следователно той съдържа история и това е история на божието откровение в личността на Иисус Христос.

Когата иследваме НЗ като история, когато се занимаваме с историческите събития, с които той е тясно свързан и същевременно е свидетелство за живота на Иисус Христос, това на означва че сме схванали  главното събитие, събитието скрито под разказа  и описанието на тези събития. Историческите събития, за които говори НЗ се разбират само в рамката на откровението на личността на Иисус Христос и само като такива имат стойност от богословска гледна точка. Следователно писателите на новозаветните книги нямата за цел да съставят историята на една личност или група хора, а историята на божието откровение в Христос и спасението на човека чрез Христос.

Историческите събития в НЗ са уникални и неповторими, защото представят пред нас влизането на Бог в историята, влизането на извънвремевия във времето, влизането на трансцедентното в света. Само в светлината на тази надисторическа или трансисторическа предпоставка са разбираеми историческите събития на НЗ, които се разиграват не паралелно на историческата действителност, сякаш отръснати от нея, но вътре в нея.

Схващането на надисторическия смисъл на НЗ, съдейства в разбирането на историческия. Отхвърлянето на свръхестествения елемент съдържа в себе си опасност от загубата на историческа преспектива, следователно историческия и надисторическия момент са взаимно свързани и всеки опит за тяхното разделяе или игнориране на едното или другото се отразява върху значимостта им.

По далечна цел на нашия предмет е възхождането чрез историческия към надисторическия елемент в НЗ.

За да успеем в това трябва да познаваме историческата среда и историческата основа на НЗ.

Всички сведения, които образуват историческата среда или историческата основа на НЗ се срещат в един пункт, а именно съвместното съществуване и вътрешният антагонизъм между три цивилизации – юдейската, елинистическата и римската, в лоното на които се ражда НЗ. Тези три цижилизации нямат една и съща важност за НЗ. Обиклновено в изследванията се тварди, че културната основа на НЗ е юдейската цивилизация, която напоява и катализира процесите в другите две цивилизации(елинистическата и римската).Юдаизмът е така да се каже канавата, рамката върху която посредством елинистическата и римската културни данни се изтъква, офеормя цялостната картина на епохата на НЗ. Юдейската основа е земята върху която текат две реки – елинистическата и римската, напоявайки и оплодявайки я, за да даде плод, а този плод е юдаизма.

От събитията на НЗ ни делят повече от две хилядолетия, ние сме в началото на третото. През тези векове различните световно известни събития са оказали влияние върху народите. Цивилизации са се появявали и са изчезвали, нови открития са променяли живота на човека и продължават да го променят. Следователно културната среда на съвременния човек, неговия светоглед, живот, ритъм, всички те коренно се различават от епохата на НЗ, но човекът не се е променил, неговите потребности, неговите проблеми, неговите търсения, надежди и страхове, остават същите. По този начин, макар и епохата на НЗ да е толкова различна, за самите нас, че е нужно да я познаваме чрез специален предмет, тя е толкова близка, защото ние и сега трябва да чуем гласа на открилия се през онази епоха Христос. За да чуем този глас, това слово, трябва добре да познаваме онази епоха.

2. Методология на предмета

          Метода, който използва времето на НЗ е историческият. Този метод действа именно, като въз основа на извори се констатират събитията, те се изследват в рамката на историческото обкръжение. Ясно е, че трябва да имат крайна оценка, внимателно да се прецени историческата достоверност и основанията. Изворите свидетелстват с очевидци или със свидетелски данни. Косвените извори са именно извори като надписи, храмове, постройки или така наречените “неми”  и писмените извори – текстове, съставени от лица или групи под ръководството на тези лица, които ни позвояват да направим преценка за ниякои исторически факти, това са преките извори.

Косвените извори въз основа на описания на очевидци на случилото се дават и данни за интерни феномени. Писмените извори според тяхното съдтржание могат да се разделят на литературни и нелитературни.

Литературни са текстове с предварително определна цел – съчинения, исторически трактати, слова и т.н. Нелитературните имат по-частен характер, отнасят се до граждански, социални взаимоотношения  между хората – завещания, квитанции и др.

Според материала, на който са написани можем да ги разделим на: остраки (глинени плочици, съдове и т.н.), надписи (изработени са върху твърд материал – камък, варовик, метал и т.н.), монети, папируси, пергамент.

С изследването на тези предмети се занимават различни науки: епиграфията, нумизматиката, папирулогията, палеографията.

Формата на тези писмени паметници: свитъци (волумени) и кодекси (caudex – дънер, пън). След 13 век се разпространияват хариени кодекси.

Начина на писане – шрифта, приблизително до VIII век се пише с главни букви, а по-нататък с малки – курсив.

3. Исторически преглед на историята на израилския народ

3.1. Времето на библейските патриарси (ок. 1750 – 1200 г.пр.Хр.)

За родоначалник на израилтяните и пръв техен патриарх (водач) се смята синът на Тара – Авраам, той произлиза от гр. Ур, Месопотамия. Заселването му в Палестина (1750г.пр.Р.Хр.), епохата, през която в целия Изток се забелязват огромни маси преселнически народи. Авраам начело на едно или повече семитски племена тръгва от Месопотамия, движи се на Юг и се остановчва най-напред в Хараан (Битие 11:31), също така е цветущ културен център на Изтока. От там както е отразено в  Битие 12 глава и следващите, по Божия повеля, той се отправя към Сихем, Ханаан.

През II-то хилядолетие преди Р. Хр. Историците, според паметниците, са констатирали преселение на древни народи, които се движат между Палестина и Месопотамия, без да се създават постоянни центрове. Причини затова са: номадския начин на живот, разногласията, които съществуват между племената и с постоянните жители на Ханаан (хананейте и ямуритите – семитски племена). Голяма аст от тези племена се преселват в Египет (Бит. 12:10 и сл.).Авраам също се преселва в там (Бит. 13:2), той се завръща много богат, с добитък, сребро и злато. Заедно с племенника му Лот се установяват окончателно. Авраам в Ханаан, а Лот в долината на река Йордан (Бит.13:10-12).

Трудно е да се реконструира с точност пътят на израилският народ, от една страна поради оскъдните исторически сведения, с които разполагаме и от друга , защото съдбата на всички народи в цялата област на Палестина се преплитат помежду си. Съществуването на много политеистични племена, които обграждат едно племе, една избрана част вярващи в един Бог. На второ място постоянното появяване на историческата сцена на нови племена. На трето място, борбите за господство на едно племе над други, а когато говорим за Палестина -хетите, за Египет – египтяните. Всички тези фактори затъмняват картината, затрудняват анализа, при точното проследяване на историята на израилския народ.

Към края на XVIII век. Над Палестина господстват хиксосите. Йосиф Флавий пише, че хиксосите са с низък произход от източните страни. Превземат Египет (1786-1567г.) и господстват близо един век. Господството в Палестина на хиксосите е заменето от египтяните (след 1567г.), след много исторически кол., около средата на 13 в.пр. Хр., фараон Рамзес II, принуждава израилтяните в Египет, които живеейки в състояние на робство, постепенно започват да изграждат етническо съзнание. Цялостното етническо единство (изрилтяните) се формира по-бавно, едва под водачеството на Моисей, изрраилтяните предприемат излизане от Египет, те преминават по чудесен начин морето, прекосяват Синайския полуостров (Изх. 12:29 – 34:35) и получават Синайското законодателство. Така Израил изпъква като носител на монотеистичната идея, започва да се счита за особен народ сред останалите. Така етническото самосъзнание за единство, за обособеност като отделен, като избран народ, постепенно се задълбочава и укрепва.

3.2. Епохата на съдиите (ок. 1200 – 1050 г.пр.Р.Хр.).

Тази епоха е изпълнена с военни перипети за Израил. Започва от смъртта на Иисус Навин и се простира до идването на царската власт.

*Забележка – Виж статията на епископ Калистос (Уеър) в разговор с Калин Янакиев, о.Николай Нешков и д-р Николай Михайлов в сп. “Духовна култура”, брой 2,2002г.

          Периода на Царската власт е около 150 години.Свидетелствате от книгата на съдиите, които пр.отделни текстове и 3 книга Царства, дават различни хронологии. Те са различни в древния текст и в преводи. Това потвърждаваа известният факт, че общо хронологията на СЗ не е възможно да се основаваме на множество различни явления.

          Библейската хронология е отностителна и не може да се състави прецизна. Израилтяните странстват около 40 години след излизането от Египет. Под ръководството на наследника на Моисей, Иисус Навин, те навлизат в Ханаанската замя, превземат я и я разпределят между родовете (12-те сина на патриарх ЯковІ. Всеки род се управлява от съвет на старейте. Родът на йосив се разделя на Ефрем и Манасий.

          В началото на влизането в Ханаан, те влизат в противоречие с местните жители – арамейци, моавци, медиамци и т.н. При тези сблъсъци с местните жители, те обикновено се обединявали и били водени от ниакой от съдиите, обикновено избиран от Бога. Съдиите били избрани от народа представители, имали върховна власт и били признавани от самите родове. Като съдии в СЗ се споменават 10 лица (кн.Съдии и кн.1 Царства): Готониил, Аот, Самегар, Девора, Варак, Гедеон, Авимелех, Тола, Яир, Есевон, Елон, Авдон, Самсон, Илия, Самуил.

3.3. Епохата на монхарията (1040 – 928 г.пр. Р.Хр.).

Постепенно институцията на съдиите започва да отслабва и народът виждайки, че другите народи (I Царства 8:19) се управляват от царе, поискали царска власт. По Божие указание за първи цар на Израил бил помазан Саул. Той упражнявал централизирана власт с върховен господар Бога. (Теокрация – форма на управление)

Началото на монархическия период се свързва с тежки битки на изрилтяните с различни врагове. Съседните на Израил народи – амуници, амаликтци, филистимци, моавци и др.те се стремели към разширяване на властта си и завладяване на нови територии (I Царства 13:19 и сл.) – Саул разгромява филистимците; (I Царства 15:1 и сл.)-победа срещу амаликидците.

Наследник на Саул е Давид. Въпреки вътрешните междуособни войни, успяват да си възвърнат завладените територии. Той принудил филистимците да се ограничат в малка област ипревърнал Йерусалим в политически и религиозен център. Срещу царството на Давид оказват съпротива независимите държавници. Важно е, че всички израилски родове се обединяват под един скиптър и така се полагат основите на културното развитие на Израил. Единственото сериозно противодействие с цел разцепление на това единство било враждебната позиция на неговия син Авесалон, който в края на крайщата претърпява поръжение.

Давид е велик цар за Израил, можем да го сравним с Александър Македонски. Никога държавата Израил не е притежавала каквото е имала през премето на Давид. Той е наследен от сина си Соломон.

Соломоновото царуване било спокойно и мирносъжителсвено. Мъдрият цар организирал цялата администрация, обезпечава договор с Египет (III Царства 1-19), а също така и съюзи с останалите съседни държави. Заема се сработа по реорганизация на вътрешните дела. Издражда големи търговски пътищта до Египет, Финикия и Южна Арабия. Дал особен тласък на търговията и по този начи спечелил изобилно богатство за царството си. Той усъвършенствал и науките, които процъфтяли през този период от време. В страната се развили различни обществени и социални дейности. Културно измерение. Соломон изградил царския дворец и храм на хълма мория и съсредоточава култа в него и премахва всички светилища.

3.4. Разделянето на Царството.

Смъртта на Соломон донася със себе си края на “светлия период” на монархията. Единното Царство се разпаднало на две. Десетте от общо 12 колена (изкл. На Юда и на Вениамин) въстават срещу сина на Соломон – Ровоам. Причината е неговата безрасъдна политика. Така се създава Израел или Израелското Северно Царство. Цар става завърналия се от изгнание от Египет – Йеровоам. Родовете на Юда и Вениамин образуват Южното Царство или Юдея. Двете разделени Царства се обръщат едно срещу друго. В резултат те отслабват срещу останалите външни врагове. Още през първите години от разделението подчинените съседни народи започват да търсят независимостта си и много от тях успяват да я придобият. Египтяните добиват смелост, самочувствие и нахлуват в Юдея. Арамейте от Север се обращат към Израилското царство. Всичко това създава сериозни проблеми в двете царства, които изпитват изключителна трудност да се противопоставят на тези врагове, защото военните действия помежду им изчерпват политическите, религиозните и дори граничните спорове. Така с много исторически колебания продължава историята на двете царства, когато в 722г., асирийците подчиняват Северното царство за да остане Южното Царство като единствен представител на богоизбрания народ до унищожаването на това Царство през времето на Вавилонския плен (586-7г.пр.Хр.).

3.5. Унищожаването на Северното Царство и появата на Самария.

Асирийците са народ от семитски произход, чиито корен достигат до 4 хел.пр.Хр. Те живеят наред с други народи в земята на Месопотамия. Тази определени територии са предмет на много спорове. Поради борбите в този район, асирийците се появяват на историческата сцена, в друг момент изчезват. През Х век над асирийците властват арамейте. Един век по-късно, асирийците успяват да отблъснат арамейте и да основат силна империя (IX в.). Тази империя при Саргон II достига апогея си (721-705г.пр.Хр.), тогава е унищожено Северното Царство, след превземането на неговата столица Самария (722г.).

Според свидетелствата на Йосиф Флавий, израилтяните са транспортирани в Персия и Вавилония. Докато в опустошената замя се настаняват други племена, а именно хутейци(обл.Хута;река в Персия). Те имат собствена религия и собствен пантеон. Влиянието на социалните и религозни убеждения на завоевателите върху останалите местни жители, било неизбежно. То не катализирало някакви процеси. Израилтяните в Самария запазили религията си, според разказа (IV Царства 17:24 и сл.), които следва и Йосиф Флавий, често завоевателите или чужденците били принудени да почитат техния Бог (на израилтяните). Сведения в тази посока намираме в (IV Царства 17:24-28) “Асирийците в Самария били предадени на подобно бедствие пратено от Бога...”- Й.Флавий.

По-късно с религиозната реформа на Йосия (622-1г.) били разрушени всички места на самаряните и те били принудени да се обърнат към храма в Йерусалим. Когато обаче юдейте се върнали от Вавилонския плен, те не приели сътрудничеството на самаряните за възстановяването на храма, защото ги смятали за смесен народ. Това предизвикало омраза между юдейте и самаряните, което продължило доста дълъг период. Този антагонизъм е отразен в разказа – “Беседата на Иисус Христос със самарянката”. Юдейте не общуват със самаряните. Факт е, че разделението на юдеи и самаряни се основава както на племенното, така и на религиозното отклонение на последните.

Смесването на самаряните със завоевателите създава “смесен народ”, различен от юдейския. Този народ се отличава не само в родово, но и в религиозно отношение, тъй като самаряните отхвърлят с изключение на петокнижието, всички останали книги, отхвърляне на авторитета на пророците.

4. Вавилонският плен – раждането на юдаизма

4.1. Падането на Южното Царство (587-6 г.пр.Р.Хр.)

Приблизително век и половина след разрушаването на Северното Царство, Южното успява да се съхани от постоянния натиск на асирийците.С оглед наближаващата опасност, царете на Юдея били принудени да следват посирийска политика или да плащат тежки данъци за да избегнат неизбежното подчинение. Въпреки това, религията на израилтяните е била подложена на силно асирийско влияние, подпомогнато от следващите просирийска политика царе. Така например при Манасия (698-642 г. пр.Р.Хр.) сме свидетели на най-големия религиозен синкретизъм в Израил. Реакциите на пророците срещу този религиозен синкретизъм били потушавани с кръв.Цар Осия (622 г.) очиства храма от тези чужди елементи и съсредоточава култа в Соломоновия храм. Така религиозната реформа на Осия предизвиква ентусиазъм сред народа и дава надежда за полагането на един “златен век”. Няколко години по-късно 612г. асирийската държава е разрушена от вавилонците и мидите (Мидия) и след разпределението на териториите и Сирия и Палестина попадат под властта на Вавилон. Първата реакция на Израил била изключително удовлетворение, но не сле дълго разбрали, че опасностите са се увеличили двойно. Междувременно Вавилон разгромява египет, който предявява претенции спрямо Сирия и Палестина и при юдейския цар Иоаким Вавилон поставя Палестина под данъчно подчинение. Разбира се в един период от три години Иоаким въстава, но не постига резултат. Предприема второ въстание, също безрезултатно. Междувременно силите на юдейте отслабват. Тяхната земя е периодично ограбвана от другите страни. Вавилон става все по-силен и могъщ.

През 597г. Йерусалим посреща първия удар при Навуходоносор. Царят превзема града, ограбва храма, свещените съдове и съкровища и отвежда във Вавилон около 10 000 пленници. Съседните страни виждат, че ги грози опасност и се съюзяват и предприемат борба срещу Навуходоносор. Към тях в 588 г се присъединява царя на Южното Царство Седекия, въпреки предупрежденията на пророк Йеремия.

През 587-6 г. Йерусалим пада окончателно в ръцете на Вавилонците (IV Царства 25:1-21) Седекия е окован и изпратен във Вавилон, а синовете му убити пред него, стените на града съборени, съкровищата разграбени, храмът опожарен. Огромни пространства били обезлюдени. Земята се превърнала в пустиня. В крайна сметка пребиваването на достатъчен брой от най – бедните можем да го приемем. Сахранили са се. Голямя част от тях са почитали боговете на завоевателите (Ваал), други останали верни на Бога на праотците. От друга страна намерилите убежище в Египет, образували юдейска община – колония, която според свидетелството на (Йеремия 44-15 и сл.) почитали идолите.

4.2. Животът на израилтяните във Вавилон (Пс. 136) Изтр.от корен на племената на Иуда и Вениамин и транспортирането им във Вавилон има за разултат, че те там се срещат с останалите десет племена на бившето Северно Царство.Народите на израилтяните всъщност вкупом попаднали в плен. Те вегнага започват да хранят надежди за завръщане. Загубата на родината и особено на храма, предизвикват огромна колизия. Центърът на заточеният народ е Вавилон. Израилтяните били заселени в плодородните земи на Тигър и Ефрат и живели на групи в не големи селища, но колкото и да изминали годините, носталгията никога не напуснала този народ. Те не можели да забравят безводните и хълмисти земи на Юдея и често се събирали по бреговете на реките и ридаели. Животът във Вавилон не бил така нетърпим. Не можем да кажем, че завоевателите се държали репресивно с тях. Те дори могли да се самоуправляват, запазили родовите си отношения. Вътрешните въпроси се уреждали от свещеническото съсловие и по този начин, те никога не изгубили съзнанието, че те са един народ. Държавата ги обграждала с уважение и на отличилите се с мъдрост хора давала значими служби в царския двор. Постепенно в съзнанието на поробения народ се констатира извода, че причината за всички нещастия, които сполетели народа е именно непочитането на Бога, покланянето на идолите и това, че те не се всушвали в съветите на пророците. Постепенно словото на пророците започват да придобиват съдържание. Те изпл. С определен смисъл. Особено думите на свети пророк Йеремия за нaказанието на вавилонския цар. Тези думи дават надежда. На свещеническото съсловие предстои да извърши трудна работа за съхранението на силно изразената религиозност н народа и потребноста от поклонението му на неговия Бог. Увсеки поробен народ, хората трсят утеха в отечествената религия, в лоното на която покълва надеждата за освобождението на този народ и покълва желанието.......Така се развиват някои специфични черти на юдеите във Вавилон. Животът на изряилтяните във Вавилон, предизвиква голяма промяна в техните навици, в тяхното светоусещане и по този начин налага нови специфични черти върху облика на израилския народ. Така се раждали и изворите. Това е един толкова различен живот, толкова различен мисловен свят, предания които се офермят през време на вавилонския плен, следователно този дълбок обрат, прелом в който намираме раждането на юдаизма е вавилонският плен. От него започва новия период на богоизбрания народ, които завършва с разрушаване на Йерусалим в 10 г. сл. Р. Хр. Този нов период има свои общи характеристики. Когато казваме история на епохата на Новия Завет, рабираме  епохата на Иисус Христос, фона на който се развиват събитията. В общ план не можем да я разделим, тъй като тя се явява епоха на юдаизма изобщо.

5. Персийското господство.

5.1. Завръщането на юдейте при Зувоавел, персийските властелини – Кир, Камбис и Дарийй, изграждането и освещаването на храма.

С иминаването на годините надеждата на юдейте за завръщане в обетованата земя нараства. За укрепването на тази надежда особено допринасят и други признаци на упадък в живота и управлението на Вавилонците. Във Вавилон започва да властва грехът. Най-сериозното е , че той извира на право от царския двор. Изхода е дълбоко разкаяние, промяна на ориентацията. Държавата им постепенно започва да отслабва, същевременно се появява силния цар на персите Кир, който под подчинението на мидите Нидия, Лидия, Йоанийските градове на Мала Азия се възкачва на престола на Вавилон. Вавилонския цар Валтасар, оказва известна съпротива, твърде слаба, така че градът е завладян, а Кир сяда на вавилонския престол в 553 година. През първата година  от управлението си Кир издава указ за завръщане на юдейте в Йерусалим. Тогава се организира една сравнително голяма група хора, начело на която застават свещеници и левити и под водачеството на Зувоавел те се упътват за Юдея. От друга страна голяма част от народа остава във Вавилон (1 Ездра).

Йосиф Флавий: “Причината им за отказа да се завърнат е, че не искат да изоставят имотите си. Тези, които се завърнали веднага се заели с възстановяването на разрушения храм. В тази инициатива те били подпомогнати от Кир. След смъртта на Кир, съседните народи, особено онези които обитавали Самария, чрез писмото си до сина и наследника на Кир Камбис, искали прекратяване на изграждането на храма и възстановяване на стените. Камбис нарежда да се отмени възстановяването на храм и стените на града. При Дарий I (522-486г.) се възобновяват работите по възстановяването. Причина за това е посредничеството на Зувоавел, който имал приятелски отношения с царството. Положителното развитие на проблема, предизвикало голяма радост у Зувоавел и юдейте и при връщането си в Йерусалим, довел със себе си други юдеи. Той получил изобилен материал и помощ от Дарий за храма. Самаряните също искали да вземат участие във възстановяването. При отказа на юдейте, те отново с писмо се опитали да попречат, но този път не постигнали нищо. Храмът бил построен чрез труда на целия ентусиазиран народ. Същевременно народа бил окуражен от пророците Агей и Захария, приблизително около 516 г. станало освещаването на храм, по особено тържествен начин и била отпрахнувана първата след повече от деведесет години Пасха.

5.2. Завръщане на пленниците при Ездра.Ксеркс I и Антаксеркс I.

При Ксеркс I (486-464г) забелязваме друго завръщане на юдеи в Йерусалим (някои изследователи потавят това завръщане след завръщането на Неемия и края на неговия престой в Йерусалим. При това завръщане на чело на което е застанал свещеника Ездра са включени много  то десетте племена на изрилтяните обитаващи отвъд река Ефрат. Тези които се завърнали носели богати дарове за храма, които били дадени на Царя./книги 9,10 и 11 от ”Юдейски древност” на Йосиф Флавий/. Но няколко дни след завръщането била отправена жалба до Ездра, че много от тези които се завърнали в Палестина между които имало няколко свещеника и левити, довели със себе си чужди жени, като по този начин нарушавали закона за чистотата на кръвта. Тази вест силно разгневила Ездра и той наредил веднага да се съберат в Йерусалим. Вички завърнали се от плена и в присъствието на старейте съобщил решението си, а именно да се изгонят всички ужди жени и родените от тях деца като натоварил с изпълнението на тази заповед водачите на родоавете и изискал от тях детайлна регистрация, тоест прилагането на списък. Мерките, които той взел трябвало да бъдат абсолютно без изключение за всички. По-късно през времето на празника Шатри (15-я ден на месец Тишли – септември, октомври). Когато народа се събрал, както пише (2 Ездра 9:38), Ездра прочел книгите на закона. Народът въпреки празничната атмосфера горчиво плачел и ридаел, заклел се във вярност и послушание в Божието слово и законите му. Чрез тези мерки и по начина, по който провеждал политиката си Ездра, успял в максимална степен да очисти юдейте от чужди елементи, укрепил Йерусалим и възстановил храма. Въпреки това Юдея не била автономна държава, способна самостоятелно самостоятелно съдбите си, а била под Персийско господство. Освен това, границите на найната автономия винаги зависели от благоволението на всички персийски царе.

Както свидетелсва Йосиф Флавий в книга Естир при Ксеркс I, юдаизма се намирал в опасност поради дейността Аман, един от архонтите на царя. Той бил враждебно настроен и към юдейте и ги обвинявал пред царя, че не спазват законите и по този начин провокитал царя да постанови съответните заповед. Тази заповед била предотвратена след като съпругата на Царя, юдейката заедно с вуйчо си успява да възстанови благосклоността на Ксерс I към юдейте.

В 25 година от царуването на Ксеркс I, според  Й. Флавий, или 12 години от царуването на Артаксеркс I (464 – 423 г.пр.Р.Хр.), според (Неемия 2:1) се осъществява и другото завръщане на юдейте под предводителството на Неемия. Неемия бил виночерпец на царя в двореца в град Суза. Така че през онези дни, когато разбрал от сънародниците си, че положението в Йерусалим е трагично, поради нашествието на съседни народи, врагове на Юдея, поискал от артаксеркс помощ и разрешение да отиде в града за да съдейства за възстановяването на стените на града и ремонта на храма. Неемия и група юдеи се завърнали в Йерусалим и веднага се заловил за работа. Въпреки всички проблеми, именно противодействието на външните врагове, предвид заговора срещу него той успял да потигне целта си. Възстановил пазенето на съботата, забранил смесените брагове, изключил чужденците от култа и осъществил вътрешни и външни реформи в живота на юдейската община.

6. Елиниското господство

6.1. Завладяването на Палестина от Александър Велики.

Персите били силна империя. Погледът на Александър бил насочен в тази посока. Александър успял да подчини персите по цялата им територия. Селд победата над Дарий III, в битката при Исос, Киликия, той преминава в Сирия, превзема гр. Дамаск и Сидон и окупира Тир и Газа. Това става през 332 г. Персийският сатрап (управител) в Самария – Санавалат, бил прозорлив човек предвидил предстоящото завладяване на Палестина, посетил Александър, когато последно бил в Тир идекларирал своята преданост като същевременно поискал издигането на храм на площад Гаризин. Аргумента му бил, че разпределението на юдейте на два лагера ще бъде полезно и за македонския цар. Обаче в основата на неговата мотивация била посавянето в основания храм на свещеника Манасий, брат на Йерусалимския свещеник Ядуа, съпруг на дъщеря му. По този начин щял да се усоети развода на дъщеря му с Манасий. Александър Велики се съгласил с това предложение и разрешил построяването на храма. Това означавало, че той признал религиозната самостоятелност на самаряните. От Тир Александър, чрез пратеници в Йерусалим при първосвещеника Иедуа, декларирал желанието си за подчиняването на Йерусалим и плащането на данък, който бил плащан дотогава на персите. Верен на свойата клетва, първосвещеника отхвърлил това предложение. Той бил дал клетва на Дарий. Междувременно Александър бил организирал превземането на Тир и Газа и се отправил към Йерусалим.

Новините за похода на Александър силно разтревожило силно Иедуа и народа. Всички очаквали наказание за неподинението. Свещеника въпреки всички страхове, приготвил едно прекрасно и тържествено посрещане на Александър и това изпарило гнева на владетеля (Даниил 11).

Удовлетворен от събитието Александър разрешил на юдейте в Палестина и Вавилон да се ползват от предишните си закони. След като привършил завладяването на останалите градове в Палестина, той  повелил управлението на Андромах и заминал за Египет с цел завладяването му. Като се има предвид дълбоката религиозност на Александър, която той наследил от майка си Олимпиада, посветена от малка в мистериите на остров Самотраки. Ентусиазма изобщо на Александър, както и неговите действия които свидетелстват позитивно отношение кум култа на другите народи лесно обяснява и това отношение което той проявява към първосвещеника на Йерусалим.

6.2. Палестина под властта на птолемеите и селефкидите.

Преждевременната смърт на Александър лишава огромната империя от здраво управление. Славолюбеито на диадохите довело до раздор помежду им и така империята се разпаднала. При това разделение Сирия попаднала под властта на селефкидите, а Египет пд властта на плтоемейте. Поради специфичното си географско положение Палестина станала арена на конфликти между двете династии. Над нея царували последователно много господари. Птолемей I (307 – 285 г.) прехвърлил от областта на Йерусалим и Самария много пленници в Египет. Значителна част от тях той изпратил за укрепване на  военните сили на Александрия като им предоставил религиозна свобода и еднакви права с македонците. Неговият син и наследник Птолемей II (285 – 246 г.) дава свобода на много юдеи, но малцина от тях се завръщат в Йерусалим, повечето останали в Египет, тъй като били почти асимилирани от елините. Приели гръцкия дух, говорели гръцки език. Птолемейте се отнасяли благосклонно към юдеите в Египет, обграждали ги с доверие, уважавали тяхната религия, предоставяли им относителна автономия във вътрешното самоуправление, дори ги подкрепяли с парични средства. В това отношение се родил и превода на Сратия Завет за говорещите гръцки юдеи. През този период от време за живота на юдейте в Палестина разполагаме с твъре малко сведения. Това което можем да кажем е, че са ползвали известна автономия и религиозна свобода. Извори за периода получаваме от книгата на пророк Даниил. Повече внимание се отделя за воините между птолемейте и селефкидите, които затруиюднявали положението на юдейте, тъй като последните незнаели в полза на кого да застанат. Например Птолемей I след битката при Ибс(31г.) става господар на Келесирия и със своето управление тласка напред елинизма. Птолемей II (285 – 246) повечевреме властва над Финикия и Юдея. Той построява град Филаделфия, а библейския град Акко, преименува в Птолемаида. Сключва мир със селефкидите, благословява брака на дъщеря му Вероника с цар Антиох II.

Птолемей III (246-221г.), търсейки отмъщение за убийството за сестра си Вероника, нахлува Келесирия, но претърпява поръжение от Селефк II.

През същата епоха първосвещеника Оний II, който бил сребролюбив човек, отказал да плаща данък на Птолемей и тези негови действия поставят народа в изключително трудно положение. Тази опасност била предотвратена от един момък на име Йосиф, който склонил народа да продължи да плаща данъци и отправил укори срещу Оний II.

При Птолемей IV (221 – 203г.), който подигравателно бил наричан “филопатор”, защото поел властта след като убил баща си. При този владетел, господството на птолемейте започва да отслабва, това укрепва моща на селефкидите. Така например Антиох III (223 – 187г.) успял да отнеме властта на Птолемей V и да стане господар на Финикия и Палестина, благодарение на победата си в 198 г. при Панеада, областта разположена в изворите на река Йордан.