Целта на духовния живот според св. Серафим Саровски

Духовният път на св.Серафим като свидетелство за пътя на християнското подвижничество

          Св. Серафим Саровски е стълб в Православието, не само за Русия, но и за целия православен свят. Неговият живот и подвизи са изключителен пример за всички ни. Черпейки от богатото наследство, оставено ни от светеца, можем ясно да придобием представа за същностните особенности в духовния живот на човека, неговия опит и стремеж към богообщение.

          Разглеждайки още детството на този дивен Божий угодник се забелязва особенното въздействие на Благодатта към него. На седем годишна възраст св. Серафим по чудесен начин бил запазен здрав и невредим, когато паднал от строеж на Църквата, която неговата майка отишла да види. Тогава самата майка разбрала, че нейният син стои под особенната закрила на Божия промисъл. На 10 годишна възраст Прохор (така бил наричан преди да бъде постриган за монах и преди да приеме огненото име Серафим) тежко заболял, но в чудно видение св. Богородица му се явява на сън и обещава, че ще дойде и ще го излекува. Това наистина се сбъдва! Когато в града се направило шествие с иконата на св. Богородица "Знамение", хората трябвало да преминат по даден маршрут, но изведнъж се излял проливен дъжд и се наложило да съкратят пътя си като минат през двора на Прохор. Изведен от дома си, Прохор се покланя пред образа на Божията Майка и по чудесен начин той оздравява.

Благодарение на своите родители, Прохор получава представа за Бога и с течение на времето започва да напредва в знание за Него. Кагато трябвало да се грижи за търговията в семейния бизнес, неговото сърце мислело за съвсем различни неща. Всяка свободна минута той използва за четене на своите любими духовни книги, под влияние на които душата му се разпалвала с гореща любов към Бога и светците. С богатото си въображение той си представял подвига на пустиножителите, плакал, четейки за покайните им сълзи, радвал се, следейки възхода им и се възхищавал духом от тяхната победа над врага на човешкото спасение – дявола. Още от младини неговата душа трепне за истинското познание на Бога, а именно чрез личния пример и подвиг, като този на светиите.

 На 19 години неговото желание се сбъдва да се отдаде изцяло на аскетичния подвиг, приемайки монашество в Сарофския манастир точно в навечерието на празника Въведение Богородично (20 ноември 1778г.), той бил въведен от Божия промисъл в тихата света обител. Действащата в него благодат, помага на младия подвижник, по-бързо и по-необикновен начин да съзрява в духовния живот. Колкото повече напредва в добродетелите, толкова повече духовният му глад за нови и нови подвизи се усилвал. Съзерцанието на величествената природа възвисява духа му към Бога. Тук той обичал да изпълнява правилото на св. Пахомий Велики: Трисвятое, Отче Наш, 50-и Псалом, Символа на вярата, 100 Иисусови молитви „ Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй ме грешния”, Достойно ест и отпуст. Упражнението на това правило от кратки молитви, издига неговия дух в борбата срещу вражеските козни, изкушения. Молитвата била винаги на устата му. Така всяко негово вдишване и издишване било молитвен вопъл, сърдечно стенание, призоваване на Божията милост. Не е чудно след всичко това, че молитвата тъй го преобразила, та той заприличал повече на небесен ангел, отколкото на земен човек. В неговото прекрасно тяло живеел още по-прекрасен дух. Постоянната му бдителност и непрестанна молитва го предпазвали от греха. Той напълно оправдал своето име, защото цял пламтял от серафимска (огнена) любов към Бога. Йеродякон Серафим, който сам станал подобен на ангелите, с чистите си духовни взори започнал да вижда понякога ангели през време на св. Литургия. Те са служели и пеели с братята в храма.  Облечени били в бели златотъкани одежди. Лицата им били мълниеобразни. Пеенето им не могло да бъде сравнено с никаква земна хармония. Самоунижението и смирението станали негова постоянна и истинска монашеска мантия, която го покрива от изкушенията на лукавия. Когато се оттегля в Сарофската пустиня и подвизавайки се в нея, той заживява заедно с животните в любов. На този благодатен старец и дивите зверове се покорявали, тогава когато и самото им появяване нас ни плаши, (приятелството на св.Серафим с мечката Миша). Пустиножителството на св. Серафим не е идилия, а непрестанен тежък подвиг, който не минавал без страшни изкушения. Врагът на човешкото спасение – дяволът не можел да понася голямото усърдие на светеца за богуугоден живот и затова не спирал всячески да се бори с него, желаейки да сложи край на подвига му и да го изгони от пустинята. Св. Серафим виждал демоните, понякога така ясно, както ние виждаме физическите предмети.

В продължение на 1000 нощи се молил умилно с изгиднати нагоре ръце, стоейки прав или най-често на колене върху един гранитен камък сред гората, повтаряйки митаревата молитва: „Боже, бъди милостив към мене грешния!” От този страшен молитвен подвиг тялото му се изменило, а раните по нозете му се открили и не преставали да го мъчат до края на земния му живот. Когато той изтощавал плътта, неговия дух тъй укрепнал и се просветил, че Божията благодат явно взела да го осенява видимо и закриля от демонските нападения. Св. Серафим чувствайки укрепващата Божия благодат казвал: „Аз се подкрепях и утешавах вътрешно с този небесен дар, който слиза отгоре, от Отца на светлините...когато в сърцето цари умиление Бог пребъдва в нас.”[1] Божията благодат е считана за задължителна предпоставка в процеса на богопознанието. Оттук цялата гносеологична проблематика е разбирана от отците на Църквата като последователно възкачване от праксис(πραξις) към теория(Θεορία)и теосис(Θέωσις) – процес в който благодатта е спътник, без който всяко усилие или претенция биха били безплодни. Без следването на тази последователност подвижничеството става самоцелно и безсмислено – затворено единство в орбитата на тварното и смъртното[2].

След като разбойници нападнали и пребили св. Серафим, той едвам се добрал до манастира. Посрещнат от игумена Исайя и настанен в обителта, отец Серафим  потънал в лека дрямка и го осенило чудно видение. Небесната царица с царска порфира и в небесна слава дошла до неговото легло. След Нея вървели светите апостоли Петър и Йоан Богослов.  Като спряла до одъра, Пресветата Дева с пръст посочила болния и, като се обърнала към лекарите казала: „Защо се трудите?” после казала обърната към св. Серафим „Този е от нашият род.” След това видение светецът за втори път е излекуван от Майката Божия, затова и св. Серафим винаги се оставял в ръцете не на лекарите, а на Божията майка, светите апостоли и на Самия Бог. Продължавайки да живее в пустинята светецът се отдавал на нови и нови подвизи, на безмълвие – за което св. Амвросий Медиолански говори: „Преди всичко човек трявбва да се украсява с мълчание, защото мнозина се спасяват с него, но нито един – с многословие.” Мълчанието е тайнство на бъдещия век, а думите са оръдие на този свят. Същността на новия подвиг на светия отец Серафим се заключавала в благодатното безмълвие на ума, в отстраняване на всички житейски помисли и в пълно себепосвещаване на Господа. „Мълчанието”, говорел по – късно св.Серафим, „приближава човека до Бога и го превръща в земен ангел”. Св. Исак Сирин казва: „Обикни повече бездействието на безмълвието, отколкото това да насищаш гладните в света”. А Св. Григорий Богослов учи: „Прекрасно е да се богословства за Бога, но още по-хубаво е, когато човек очиства себе си за Бога”[3]. След тригодишно мълчание в пустинята св. Серафим се прибира в манастира, където се предал на друг още по-тежък подвиг – доброволния затвор. В продължение на 5 години той никъде не излизал, никого не приемал в стаичката си и с никого не приказвал. Молитвените му подвизи в затвора били многобройни и разнообразни. Той изпълнявал всички манастирски служби освен Св.Литургия. Четял правилото на св. Пахомий Велики. Предавал се на съзерцателна молитва, казвайки в сърцето си: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме грешния!”

 От тези думи следва, че духовен е човекът, който свидетелства за Св. Дух в своето сърце и със сигурност усеща, че е обиталище на Троичния Бог. По този начин се разбира ясно, че е син Божи по благодат и в сърцето си казва тази молитва. Съгласно свидетелството на отците, този сърдечен зов е всъщност сърдечно – умната(καρδιακή-νοερά) молитва. Когато се спира на въпроса какво означава човек да стане храм на Пресветия Дух, св. Василий Велики боговдъхновено учи, че такъв е човекът, който не се тревожи от изкушенията и от ежедневните грижи, а следва Бога и общува с Него. Това по – конкретно означава, че духовен е този човек, който има в себе си Св. Дух и е утвърден от постоянното помнене на Бога[4].

Св.Богородица отново се явява на светеца и му дава ново послушание, а именно той да бъде пастир на овците, на хората които жадуват за Бога, но незнаещи как да Го намерят. Виждайки желанието на Небесната Царица преподобният открива вратите на своята килия за всички търсещи съвет или поучение от него. На един от посетителите си св.Серафим много ясно казал, че „ако някой ти удари плесница, това е най–голямата верига... Ако някой те заплюе по очите, ето ти най – спасителната духовна власеница.” Хиляди са тези които светителят е измъкнал от тинята на греха, за да ги изправи пред дверите на Царството Божие. Хиляди са били онези, на които помогнал да излязат от пропастта на отчаянието, за да се явят в смирено покаяние пред лицето на Господа. Многобройни са тези, които той от обикновени земни грешници е направил граждани на небето.

Св. Серафим съветвал всички да отблъсват от себе си мъчителните помисли на сладострастието и да пазят чистотата на сърцето си. „След като станете от сън, изправете се пред домашните си икони и прочетете три пъти, в чест на Света Троица, Господнята молитва: „Отче наш”, после три пъти песента на Божията Майка „Богородице Дево, радвай се, благодатна Мария” и накрая един път Символа на вярата. Това правило се упражнява от много християни и е възможно чрез вярата на обикновения народ – имайки  предвид неговите ежедневни грижи – и молитвата, та Бог да ги удостои да влязат по-лесно в Царството Небесно. Една трогателна особеност представлявало нежното обръщане на св.Серафим към неговите многобройни посетители. Той на всеки казвал: „Радост моя!” или „Съкровище мое!” Цял облагодатен, той живеел в райска радост. Тази радост преливала бреговете на душата му и се изливала и на околните. И те, обласкани от лъчезарния старец, забравяли често своите неволи и ставали съучастници на неговия небесен възторг. Много често и по различно време от годината светителят посрещал народа с думите „Христос Възкресе!”, защото в сърцето му постоянно греела Пасхалната радост[5].

Ето, как един старец награден с дарбата на прозорливост, откъснал се от света и заживял в пустинята с животните, придобива най – високата цел на Християнския живот, а именно богоуподобяването! Св. Максим Изповедник казва: ”Човекът има две крила, за да стигне до небето – свободата и благодатта”. Благодатта помага на всяко усилие на волята , за да го реализира. „Трудът и потта” на аскетичните сили ни принадлежат напълно и ни най-малко не намаляват предусещаната безвъзмездност на благодатта. „Бог твори всичко в нас: и добродетелтта, и знанието, и успеха, и мъдростта, и истината; ние не допринасяме с нищо освен с добрата насоченост на волята”, конкретизира по един чудесен начин св. Максим Изповедник[6].

Поученията и наставленията на Св.Серафим за целта на християнския живот

Беседата на св. Серафим Саровски  с военоначалника Николай Мотовилов е от изключителна важност за всички богословски среди, тя ни дава едни обосновани и твърдо аргоментирани знания за основите на един християнски живот  в придобиването дара на Св.Дух.  Светителят казва, че молитвата, постът, бдението и всички други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак, не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането и, а истинската цел на нашия живот се състои в придобиване на Светия Божи Дух. Постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване[7] на Светия Дух[8]. От тук следва да си зададем въпроса „Що е духът?” – Според еп. Теофан Затворник, това е „онази сила, която Бог вдъхнал в лицето на човека, завършвайки сътворяването му. Отличителните черти на духа са: страхът Божий, съвестта и жаждата за Бога.  „Силата на духа е тази която от земното... ни влече нагоре към небесното!”[9]

             Християнският живот се основава на Тайнствата. Те не са магически ритуали, които механично променят човека и неговия живот, а Божии дарове, които обновяват съществото му чрез неговото съгласие и съдействие. Тайнствата на Църквата са тварни средства, чрез които се предава нетварната Божия благодат. Кръщението, Миропомазването и светата Евхаристия – тези основни тайнства, с които човек влиза  и се удържа в Христовото Тяло, Църквата, – установяват един нов начин на живот[10]. Придобиването на Духа Божи е същотака и капитал, само че благодатен и вечен. Светителят прави сравниние с Евангелската Притча за мъдрите и неразумните девици. Трябва да бъдем будни и готови, ни подсеща той, защото Жениха всеки момент може да дойде и да поиска сметка за стореното от нас. "Бдете и се молете, за да не паднете в напаст!" (Мат. 26:41) т. е. да не се лишите от Духа. Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.
          "Чрез Светия Дух всяка душа се оживява, чрез чистота се възвисява и свещенотайнствено светлее чрез Троическото единство". Сам Дух Светий се вселява в нашите души. И това вселяване на Вседържителя в душите ни и съпребиваването на Неговото Троическо единство с нашия дух ни бива дарявано, само когато с всички средства ние от своя страна придобиваме Дух Свети, чрез което приготвяме в душата и тялото си престол на Божието всетворческо пребъдване с нашия дух, съгласно с непреложното Божие слово: "Ще се поселя и ще ходя сред тях и ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ". Св. Серафим защитава своята теза, за придбиването на Благодатта или още наричана Св. Дух, изцяло от Богослужебните текстове и Свещеното Писание, което е неоспорим факт. Той преминава през Писанието като посочва всеки библейски момент който се отнася до Св. Дух. Споменава за деня Петдесетница, на който Св. Дух слезе не само над апостолите но и над всички присъстващи. Тази Беседа съединява всички истини на християнското благовестие. Показва необходимостта от Евхаристийно общение, за приемането на Христа в сърцата и телата ни и за Царството Божие, което е в самите нас. "Целта на всички живеещи по Бога се състои в това, да благоугодят на Христа, нашия Бог... чрез приемането на Св. Дух и по този начин да устроят своето спасение, понеже тъкмо в това се състои спасението на всяка душа. Ако у нас няма това като цел и като действие, то напразен е всякакъв друг труд и суетно всяко друго наше делание"[11].

Използвана литетература

1.     Алексиев, С. Свети Серафим Саровски.  ЕТ Снежана Иванова, С., 1992

2.     Алексиев, С. Беседи за живота след живота. Изд.”Снежана Иванова”, т. 1, С. 1994

3.     Влахос, И. Православната духовност.-прев. от гр.ез. М. Стоядинов - изд. Праксис, ВТ., 2005

4.     Евдокимов, П. Православието. изд.Омофор, С., 2006

5.     Стоядинов, М. Божията благодат. изд. Праксис, ВТ., 2007

6.     Цел на християнския живот. – съст. и ред. Н. Петкова, С. Язаджиев, изд. ЕТ”Светлозар Величков”, С., 2001

INTERNET ресурси

1.      http://www.pravoslavie.bg/ - За целта и основите на християнския живот – проф. Георгиос Мандзаридис

2.     http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

3.     http://www.koob.ru/neizvestnii/dobrotolubie_5 - Добротолюбие, т. 5

---

[1] Алексиев, С. Свети Серафим Саровски. ЕТ Снежана Иванова, С., 1992, с. 26

[2] Стоядинов, М. Божията благодат. изд. Праксис, ВТ., 2007, с. 82 – 83  

[3] Алексиев, С. Свети Серафим Саровски. ЕТ Снежана Иванова, С., 1992, с. 31

[4] Влахос, И. Православната духовност.- прев. от гр.ез. М. Стоядинов- изд. Праксис, ВТ., 2005

[5] http://www.pravoslavieto.com/life/01.02_sv_Serafim_Sarov.htm

[6]  Евдокимов, П. Православието. изд.Омофор, С., 2006, с.136

[7]  то е равнозначно на придобиване

[8] Цел на християнския живот. – съст. и ред. Н. Петкова, С. Язаджиев, изд. ЕТ”Светлозар Величков”, С., 2001, с. 33

[9] Алексиев, С. Беседи за живота след живота. изд.”Снежана Иванова”, т. 1, С.1994, с. 35

[10] http://www.pravoslavie.bg/ - За целта и основите на християнския живот – проф. Георгиос Мандзаридис

[11] Добротолюбие, т.5, стр. 37