Какво е за мен религиозното преживяване? (ЕСЕ)

Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна...” (Пс.62:1)

      Тези думи от Св.Писание показват моят, а и в частност на всички стремеж, като християни да бъдем откриватели на Единият и Истински Бог.  Вярата, че Той съществува ни кара още повече да желаем Неговата Благодат върху нас. Книгите на Стария и Новия Завет ни дават онези отговори на нашето боготърсачество, но разбира се това не е достатъчно, защото целта на Свещеното Писание е още по – голяма, а именно  спасението ни. С примера на просиялите Христови мъченици и изповедници,  Отци и учители на Църквата, а и най – големия пример Иисус Христос, нашата вяра, нашето доверие става непоклатимо относно автора на Книгата на Книгите (Библията) – Триединния Бог. Това ни предразполага към правилна и истинска вяра и достойно поклонение на Твореца. С подготовка  във вярата и напредък в молитвата човекът изправя своя култ и се стреми към достойно служение на своята религия. Моята религия е Християнството и това ме прави горд, че съм християнин, защото смисълът в живота ми се откри именно чрез нея. Христос е моят нов идеал за следване и вярята ми в Него е стъпката която ме води към християнството. Той ми даде най – голямото богатство на този свят, а това е възможността да можем с изпълнение на нравствения си дълг да достигнем Царството на Бога.

       За да следваме примера  трябва да живеем живота в Църквата, което ще рече да бъдем в непрекъснато общение с Христа. Човекът, когато пожелае истински да надникне в собствените си глъбини, непременно трябва да е религиозен, да изпита религиозно чувство, чувство на благоволение, мистичен трепет по отношение на себе си, по отношение на бездънността на сърцето си; трябва да открие в себе си целият свят, пълен с безкрайност. Религията е едновременно признаване на божествеността на Бога на самия човек; тя е откриването на Бога в себе си и на себе си в Бога.  Религията не изисква много, тя дава свобода, свобода на духа, която правилно и съзнато трябва да се консумира. Самото чувство за тайната, трепета , благоговението пред тайнственото, пред невидимата сила е много познато и то най – вече в храма. Религиозното преживяване което е изпитал всеки човек, макар и несъзнато е в това че аз, а може би и ти,  сме изпитали  непосредствено, когато сме се ползвали от Св. Тайнства в Църквата.

        Преживяването е нещо много лично. То е онази загубена вразка на общението с Бога, която нашите прародители Адам и Ева са прекъснали, но знаейки че Христос е Този, Който възстановява това общение, ние се стремим да бъдем в Бога или по – точно се опитваме да Го запазим вътре в нас. Св. Евхаристия в Православната Църква е нашето религиозно преживяване, защото ние усещаме Христос в нас, усещаме Неговото благодатно действие вътре в нас, в нашите сърца. Евхаристията е центъра във всичките Богослужебни чинопоследования, защото с нея ние ставаме „небесни ангели” на земята.

        Св. Писание е мястото което ни призовава към непрестанна молитва, непрестанно благодарение и славословие на Бога. Псалмите, които се четат по време на Богослужение в Храма допринасят много за молитвеното настроение на Християните, за тяхното преживяване. Псалмите и песенните молитвословия към дадения светия или за празника, действат върху психиката на човека, но не в отрицателен смисъл, а просто му дават възможност той да съзнае своята греховност, да потърси прошка за греховете си или пък да намери нов път в своя живот.

       Сърцето е мястото, в което Бог се открива и явява, макар че не винаги логически и разсъдъчно може да се обясни какво е то. Трябва да имаме в предвид, че сърцето е основен орган на религиозните преживявания. В Св. Писание сърцето се среща много пъти и то означава орган на чувствата изобщо и най – вече на религиозното. На сърцето се приписват не само чувствата но и различни дейности на съзнанието. Във всеки случай сърцето е обединяващото начало на трите способности на душата: разсъдъчна, желателна и раздразнителна. Когато човекът живее вътрешен живот, когато придобива сълзите и най – дълбокото покаяние, тогава той осезава съществуващото на този център, съществуването на сърцето.  Така сърцето преди всичко мисли. „ Да говориш в сърцето си на библейски език” означава да мислиш. Сърцето е органът на волята: то взима решения. Сърцето е органът за възприемане на Божественото Слово и Дара на Светия Дух, в него се излива Божествената любов. От него извира любовта: със сърцето си или от сърце хората обичат Бога и ближните. В Писанието е казано: „защото ви имам на сърце”; „вие сте в сърцата ни” ( Фил. 1:7; 2Кор. 7:3 ) или „ те имаха едно сърце и една душа” ( Деян. 4:32 ). На сърцето също се приписват всевъзможни чувства, които се сменят в душата: то се смущава, плаши, опечалява се, радва се, весели се, съкрушава се, мъчи се, скърби, храни се с наслада, отмалява и изтръпва. Сърцето е съзнанието изобщо – всичко оново което изучава психологията.

      До тук писаното, виждаме, че сърцето е този орган, който движи нашите чувства, който подтиква нашите мисли към Единия Бог.

     Молитвата е тази, която може да подтикне нашето сърце към религиозното преживяване. Нека видим какво представлява тя и с какво допринася за нашето преживяване!

     Молитвата влиза в самата същност на религиозният опит, тя има индивидуален характер. Молитвата се явява като индивидуална дейност в религиозния живот – като социална (колективна) дейност при църковното и общественото богослужение. Обредът и особено Тайнствата са молитвени  състояния  и действия, преживявани преди всичко от тези, които ги „изпълняват”, и изискват от тях и от участниците духовно сърдечно „изпълване” (плирома). Религията свързва молещия човек с Бога. Молитвата може да се извършва без определени външни  действия, без обредни слова, в мълчание и неподвижност. Истинското жилище и истинският извършител на молитвата са духът и сърцето. Християнската молитва е преди всичко молитва на любовта, и при това на съзерцаващата любов, обърната към Бога като към Отец и средоточие на съвършенство. Молитвата е подобна на пламъка, който гори по различен начин и не повтаря другия, но винаги се възпламенява, разгаря и диша поновому. Същността на молитвата не се изразява от думите, а от „пеенето” на чувствата и „горенето” на душата, които скрити зад думите всъщност ги пораждат и оживяват.

        Молитвата е тази която кара моето съце да заплаче. Когато съм присъствал през Страстната седмица на Богослужебните последования – особено на Велики Петък вечерта на Опелото Христово – с голяма тъга и мъка в сърцето си приемах, че ние хората сме били готови да предадем Божият Син на Разпятието и когато се вслушвах във мелодията на даден стих се сменяха чувствата ми – един път на тъга, а друг на плач – но аз усещах, че Христос невидимо стоеше до нас и ни благославяше, за това че отново Извършваме Неговото Опело именно в Негов Спомен.

      Много пъти по време на Евхаристийния Канон, когато се моля със установените от Църквата „песнопения” усещам как думите ми се изказват от съцето, как звуците сами си проправя път към мелодията, без дори и да следвам невмите в книгата. Любовта, която изпитвам към хората не може да се сравни с тази която се проявява вътре в мен през време на Св.Евхаристия. Съзнаването, че отново аз грешният и недостоен раб дръзвам към Тялото и Кръвта Христови, без неодостатъчната подготовка и желанието Христос да бъде в мен са големи. Но моята вяра, че Бог е Милостив и иска всички да Го приемем в нас ме кара аз да приема Св.Тайни. Особено голяма и неизказана радост се изпитва след това, когато Го приема. Преживяването е голямо, чувството е върховно, имам виждането, че моето сърце е близо до Христа и успокоява моите болки. Силата която се дава след Тайнството Евхаристия е неизмерима.

     Много хора се запитват, защо да ходя на Църква, когато свещеникът говори на някакъв език и ние стоим само изправени там. На тези хора бих отговорил, че ленността е лошо нещо, защото когато имаш вяра, когато чувстваш Божията подкрепяща сила до себе си, ти ще се постараеш да разбереш къде е твоята грешка и ще научиш колко голям спомен ни е оставил Господ Иисус Христос.

     Духовният опит играе голяма роля в религиозното преживяване. Пример за този опит имаме Житята на Св. Отци. Житието на Св. Мария Египетска е един от онези примери в които трябва да се поучаваме. Когато го препрочитам, дали било то в къщи или в Храма пред народа, аз съпреживявам това събитие и от мен избликват сълзи на покаяние, радост, на съжаление и това житие винаги ми дава повод за размисъл. Казвам си: каква любов е имал Господ към тази грешница и по къкам чудесен начин Той и дава възможност да последва Неговото учение. Животът и е изпълнен със страхотни лишения, а ние не можем без любимото ни кафе или от този род материални блага. Духовният опит изисква от нас да се стремим към възможно по – малко материални придобивки, да обръщаме време за Св. Писание и винаги да слушаме съветите на нашите наставници, осъзнавайки трудния път към блаженството.Упражнението в молитвата е най – доброто предпазване от демонските сили, защото молитвата е придобиване на Божията благодат, която осенява нашето тяло, ум, чувства и воля. Какво преживяване изпитва всеки един от нас, когато изслушва или прочита дадено Житие на чествания светия? За мен знам, че цялата ми същност се преобръща и моето желание е в миг да поправя своите грехове или се заричам поне да не ги извършвам повече, а дори ако не мога, то се стремя да ги намаля.

     Религиозното преживяване е когато имаш доверие в Невидимия и се уповаваш на него със всичкото (цялото) си сърце и всичката (цялата) си душа, когато ти взимаш живо и дейно участие в Живота на Църквата, когато особенно гледаш на мистичните елементи в Нея. Тайнственото нещо те кара ти сам да съпреживееш много неща в религията, базирани основно на твоята вяра.

      Остана още един от градивните елементи на религиозното преживяване или по – точно  подтика към него е Мистиката в Христовата Църква. Какво представлява мистиката и каква роля представлява тя?

      Стихията на религиозното чувство е мистиката. Без мистични преживявания религиозното чувство е бледо, анемично, безжизнено. От степента на мистичната настроеност на един човек може де се съди за силата на неговата религиозност. Мистиката е виждането на отвъдното със затворени очи, преживяване на скритото в религията, или тайнствено духовно общение с нематериалния свят, независимо от физическите условия, в които сме поставени. За да бъде истинска и чиста мистиката, трябва да  има правилна вяра в Бога и твърда евангелска нравственост, като в основата и лежи смирението. Смиреното приемане на богооткровените истини, прекланяне на гордия човешки разум пред ума на Христа, Който ни възвести истината за Бога Отца, понеже е в недрата на Отца ( Йоан 1:18).

      „Да бъдем религиозно трезви!”- казва арх. Серафим – Да прегърнем спасителната, здрава благодатна мистика, която се състои във виждането на своята греховност и осъзнаването и, като търсим винаги покаяние за греховете си. Да общуваме с Бога и неговите светии, да очистваме сърцата си от страсти и похоти, постоянно да се смиряваме, защото знаем чистите по сърце ще видят Бога.