I. Учението за Св.Тоица според Западното богословие в лицето на Боеций.
В самото формулиране на догмата за Св. Троица, между Боеций и Източното богословие на Отците – Кападокийци се забелязва различие, което съвсем не се изчерпва със спецификата на аргументирането, с терминологията и с подхода. Забелязва се различие, което засяга по-скоро самата същност, на догмата и то в такава степен, че – по същество – Бог – Трица, за Когото говори Боеций на Запад, вече не е същият Бог – Троица, Когото Православната Църква изповядва на Изток от великите Кападокийци нататък.
Боеций говори за Светата Троица като Троица иманентни, вътрешно – субстанциални релаций, в които абсолютно – простата и номерически единна Божествена същност се намира със самата себе си. Западното троическо богословие е убедено във вътрешно Божествения ралационализъм, по което се отличава от Източното, което е централен пункт за вярата. Учението за Св. Троица на Боеций е развито в неговия първи трактат „Как Троицата е един Бог, а не трима богове” и вторият трактат „Дали Отец и Син и Дух Светий се изказват субстанциално за Божествеността”. При Боеций „филиоквизмът” се изказва като нещо разбиращо се от само себе си, без каквато и да било специална рефлексия и обосновка. За „филиоквизма” на литинския богослов существуват причини в самите основи на неговата триадология. Щом Лицата на Бога се различават единствено в отношенията си едно към друго, то Св. Дух би трябвало да получи името си именно от отношението, в което се намира. Схемата на Боеций, че Св. Дух изхожда, бива изведен от Отца и Сина, е напълно погрешна. Според критерия на Боеций, че Лицата се различават само от отношенията, в които се намират, излиза, че Лицата трябва да бъдат четири (Отец, Син, Изводител и Изведен). Това учение излиза на повърхността на богословския дебат в края на IX век, след атаките на Константинополския патриарх св. Фотий, но на Запад се движат именно в рамките на Боециевия, релационизъм. Намерена е удовлетворяващата категория, подведени под която, Отец и Син и Св. Дух се умо – постигат, като едно – единствено Същество, едновременно с това различавайки се един от друг. Но по мое мнение, това „умопостижение” на Триединството, страда от дълбинна и принципна дефективност по отношение на изискванията на вярата. В подобна „конструкция” Лицата неминуемо изгубват своята онтологична самостоятелност, феноменализират се и до същество престават да бъдат пълнокръвни и действителни Личности – които ни са открити и засвидетелствани в Свещенното Писание и Църковния живот. [1]
II. Учението за Св. Тоица според Източното богословие.
Според думите на Св. Василий Велики, Отец е първопричината на всичко сътворено. Син е действащата причина, Св. Дух – усъвършенстваща причина. Начеващото от Отца действие на Пресветата Троица се проявява в двойната икономия на Сина и Духа: Единият осъществява волята на Отца, Другият я довършва в добро и красота; Единият призовава творението, за да го въведе при Отца, и този зов придава на сътвореното цялата му онтологична конкретност[2]. Св. Отци предпочитат да употребяват думата Слово вместо Син, за да се разбират вътрешнотроичните взаимоотношения. В четвъртото си слово Св. Григорий Богослов анализира тази функция на Словото. Той твърди, че Син е Логос, защото като остава единен с Отца, Го открива, дава определение за Него. Това го подтвърждава и Св. Писание. Чрез термина ομοουσιος Църквата изразява тъждествеността на монадата и триадата – едновременно тъждественост и различие на едната природа и трите Ипостаси. Тайната на Светата Троица става достъпна едва в незнанието, издигащо се над всичко онова, което може да се съдържа в понятието на философите. Все пак това незнание, което е не само мъдро, но и милосърдно, слиза отново към понятията, за да ги оформи, да преобразува изразите на човешката мъдрост в оръдия на Божията Премъдрост - безумството на елините.
Светите Отци от IV век, „векът на троичността” използават преимуществено термините ουσια и υποστασις, за да водят умовете към тайната на Троицата. Според учението на светите отци съществува между тези термини разлика, както между общото и частното. Геният на светите отци си е послужил с двата синонима, за да различи в Бога онова, което е общо – ουσια, субстанция или същност, от онова, което е частно – Ипостас или Лице[3].
III. Същественото и най – важно различие на Запада от Източното учение на Кападокийците.
В догматическото изповядване от времето на Кападокийците насам – Трите Лица: Отца и Сина и Св. Дух се определят като „ипостаси”. А това от самото начало Им придава строго подчертан онтологически (онтически) характер. Ипостас означава, нещо само по-себе си съществуващо. Ясно е, че за св. Василий Велики ουσια и υποστασις, са думи обозначаващи неща с един и същи категориален статус. Те обозначават онова, което съшествува обозначават субстанция. Само че ουσια има общо значение, т. е. обозначава родова или видова субстанция – природа, обща за означаемото и за всички други едноприродни с него неща. Напротив – υποστασις, обозначавайки също субстанция, има частно значение и означава индувидуализираната (чрез уникален признак) природа, която съществува. При Боеций не се разграничават същността и Лицата, като „едно” и „три”, а като субстанция и акциденций – т. е. категориялно. В източното богословие ουσια и υποστασις, са една категория (с различен, но в случая с Бога съвпадащ обем).
Според Боеций, субстанцията, която е предмет на богословското съзерцание е Бог, но същевременно – Отец и Син и Дух Светий не са тази субстанция. Според Св. Григорий Богослов „Бог е един, зашото Божеството е едно, и макар да се вярва в Три, (Онези) Които са от Него се възвръщат към единство... Затова, когато насочваме вниманието си към природата на божественото – към Първата Причина и Единоначалието, Представяното от нас е нещо едно, а когато го насочим към Онези, в Които божествената природа е дадена, Които са от Първата Причина и съществуват в Нея извънвремево и равночестно – Те, на Които се покланяме са Трима” – тези думи на св. Григорий са ключови за разбирането на източната триадология.
Православното богословие разграничава Единият сам по Себе Си Бог, Който е три ипостаси и Трите ипостаси, които са този Бог. Затова св. Василий говори за „общение на Трите”, което Ги прави едно, а не за под – лежаща в Трите едност, която Ги обезличава в субстанцията Им. Апофатичната мисъл когато формулира догмата за светата Троица съумява да запази в различаването на приподата и Ипостасите тяхната тайнствена равнозначност: Бог е „еднакво Единица и Троица”, по думите на св. Максим Изповедник „Това е краят на пътя, който няма край, пределът на въздигането, което няма предел: Непознаваемият се открива със самия факт, че е Непознаваем. Защото Неговата непознаваемост се състои в това, че Бог е не само природа, но и три Лица, защото непознаваемата същност е такава, доколкото е същност на Отца, Сина и Светия Дух”. Бог е непознаваем, защото е Троица, но също така и откриващ се като Троица. Ето края на апофатизма: откровението на Св. Троица като изначален факт, абсолютна реалност, първа даденост, която не може да бъде изведена, обяснена или открита, като се тръгне от друга страна, защото няма нищо, което да Я предхожда. Като се отказва от всякаква опора в Бога, Чиято непоанаваемост се явява като Троица.
В преданието на Източната църква няма място за богословие на Божествената същност, а оше по-малко за такава мистика. Крайната цел на духовния живот, блаженството на Небесното царство, не е съзерцанието на същността, а преди всичко – участието в божествения живот на Светата Троица, обоженото състояние на „сънаследниците на Божественото естество”, като Богове, създадени след Несъздадения Бог, притежаващи по благодат всичко, което Пресветата Троица Притежава по природа. Откровението на Светата Троица се отразява в Светата Църква, често като религиозна даденост, като съборна истина.[4]
Светият Дух изхожда от Отца чрез Сина, Той е изпратен от Отца чрез Него. Синът е роден от Отца.
Източното (православно) Троично богословие изхожда от откровенната ни в Сещенното Писание и в църковния живот умонепостижима Единица, Която е Троица и с това избягва неудобството да приписва на Божеството безсмислени самоотношения, в които То се самоотчуждава и самоприсвоява; избягва неудобството да превърне същностния живот на Бога в иманентна „постановка” на любовта да „театрализира” Божествената вътре – троична любов.
Цялата разлика в Източното и Западното богословие е, че на изток светите отци съзерцават Троицата в мистичния си опит, докато при Запада, богословите умодоказват Троицата, без съзерцанието и и мистичното откриване.
Използвана литература:
1.Евдокимов, П. Православието. Изд. Омофор, С. 2006
2.Коев, Т. Догматическите формулировки на първите ІV Всел.събори. СИ, С. 1968
3. Лоски, В. Мистическото богословие на Източната Църква. Изд. Омофор, С. 2005
4. Лоски, В. Мистическото богословие на източната църква. Изд. Слово, ВТ, 1993
5. Романидис, Й. Кратка православна светоотечека Догматика. Изд. РМ С. 2007
6. Янакиев, К. Релационистката триадология на Боеций и учението за Св. Троица на отците – кападокийци. – АСФК, Т II, С. 1995
[1] Янакиев, К. Релационистката триадология на Боеций и учението за Св. Троица на отците – кападокийци. – АСФК, Т II, С. 1995
[2] Лоски, В. Мистическото богословие на източната църква. Изд. Слово, ВТ, 1993, с.163
[3] Лоски, В. Очеркк върху мистическото богословие на източната църква. Изд. Омофор, С. 2005, с.46-48
[4] . Романидис, Й. Кратка православна светоотечека Догматика. Изд. РМ С. 2007
Няма коментари:
Публикуване на коментар